Само в рамките на пет години четенето на печатен носител е намаляло с между 15% и 20%. Това каза историкът на културата и литературовед проф. Александър Кьосев, който е ръководител на изследване на състоянието на четенето у нас. В резултат са публикувани две книги - „Читателски практики в България 2006 – 2022“ и „Читатели в текста. Имплицитният читател в съвременната българска литература“, които, заедно със самия проект, ще бъдат представени тази вечер в Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“.

Изследването е осъществено от интердисциплинарен екип от социолози, културолози, литературоведи, антрополози, педагози и психолози. „Това е един проект, който започва в 2006 г. Ние сме изследвали в шест последователни вълни състоянието на четенето от тогава до 2022 г.“, разказа проф. Кьосев. 

Според него читателските практики са в двойствено състояние – показателите на четенето на печатен носител се движат надолу, а тези на дигиталното четене – нагоре. Четенето на дигитален носител се е увеличило с 10% за пет години, обясни ръководителят на проекта, който е директор на Културния център на СУ. По думите му четенето на дигитален носител е бързо, мултиканално и заменима културна дейност в рамките на свободното време.

„На дигитален носител едновременно се чете, слуша се музика, чати се, сърфира се, пишат се писма, пазарува се и какво ли не се прави друго, което изисква много дисперсно внимание. Това пречи на внимателното, концентрирано, задълбочено потъване в един текст, което е класическият вариант на четенето“, отбеляза проф. Кьосев.

ПОВЕЧЕ ОТ 30 ПРОЦЕНТА ОТ НАСЕЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ НЕ ЧЕТЕ

Повече от 30% от населението не чете, като този процент нараства, посочи литературоведът. Той обясни, че особено засегнати са непривилегированите културни групи и маргинализирани малцинства. „Докато средната норма е някъде към 30%, за сравнение – 70% от българските роми не четат. От българските турци са по-малко, около 60% не четат. Но нечетящи са не само малцинства по етнически признак, а всеки вид социална маргинализация. Възрастните хора не четат, хората, които живеят в малки населени места, четат много малко. И, разбира се, младите четат също значително по-малко, все едно на какъв носител“, каза Александър Кьосев.

Той определи като странно това, че се пази нормата за това, че четенето е културно благо и че да се чете е добре. „Младежта завижда на своите родители, които са добри читатели, и казва, че те са страхотни и четат по няколко книги на месец, имат голяма библиотека и т.н. Тоест, на пръв поглед, те поддържат класическата норма за добро, задълбочено четене на качествена литература. Но това е само на пръв поглед, защото това са приказки, които не се превръщат в практики. Нормата е придобила характер на рецитация, а не е нещо, което реално ръководи поведението“, отбеляза ръководителят на проекта за изследване на състоянието на четенето у нас.

ПУБЛИКАТА, КОЯТО ЧЕТЕ СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА, Е ДО 350 000 ДУШИ

Изследването посочва, че едва 12,8 % от активните читатели отговарят, че са чели книга на съвременен български автор през последната година, а в същото време издателите отчитат бум в търсенето на произведения от български автори.

Това е много особен ефект, отбелязва Александър Кьосев. Той коментира, че от известно време българската издателска дейност е във възход. „Появиха се солидни издателства, които имат много добри международни връзки, имат добра политика в областта на подбиране на автори и текстове, имат много добра рекламна стратегия и начин за промоция на книга. И те самите са организирани в една доста сериозна организация, асоциация „Българска книга“. Това доведе до това, че те знаят какво правят и се държат като много добри пазарни агенти“, смята директорът на Културния център на СУ.

Той цитира социологическите данни, според които обаче публиката, която чете съвременна българска литература, е някъде между 300 и 350 хиляди души. „Това означава, че около пет процента от българската публика, четяща и нечетяща, е информирана за това, че има такова нещо, което се казва българска литература. Те са чували, разбира се, по всякакви медии за нея, но когато ги попиташ да изброят трима съвременни български автори, получаваш странни отговори“, разказа проф. Кьосев.

Литературоведът обясни, че авторите, които специалистите определят за съвременни български писатели, се появяват в отговорите на до пет процента от представителната извадка. Тук изключваме Георги Господинов, който има специален рейтинг и който след международния „Букър“ вече го знаят абсолютно всички, но другите български съвременни писатели са известни в най-добрия случай на около пет процента, посочи ръководителят на изследването.

По думите му на въпроси, свързани с изброяването на съвременни български писатели, в отговорите се появяват имена като Йордан Редичков, Николай Хайтов, Емилян Станев, Любомир Левчев и други писатели от близкото минало, както и Иван Вазов, Петко Славейков, Любен Каравелов. „Най-забавното е, че се появява и един сериозен контингент от автори, които самата комисия не знае, защото те са популярни автори в някакъв балон – те са познати на конкретни хора“, обясни още проф. Кьосев.

ПАТРИОТИЧНАТА РАМКА НА ОБРАЗОВАНИЕТО ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

В книгата „Читателски практики в България 2006 – 2022“ авторите отбелязват, че е необходим отказ от патриотичната рамка на образованието по български език и литература. Според Александър Кьосев всяко образование на една национална държава има патриотична рамка и това не само, че не е лошо, но и трябва да се прави.

„Лошото в българския случай е, че патриотичната рамка на традиционни текстове води до това, че младият читател се отчуждава от тази литература - вместо да я обича и да я харесва, той започва да се дистанцира от нея и дори да я намразва. Тоест, задължителността на канона има обратен ефект, тя е контрапродуктивна. Това много се говори в нашите среди и има различни мнения за това как трябва да се проведе една конкретна реформа“, разказа той.

По думите му една от главите в „Читателски практики в България 2006 – 2022“ е посветена на това какви съвети дават изследователите на Министерството на образованието и науката (МОН). „Там се казва, че новата стратегия за грамотност трябва да се интегрира в т.нар. компетентностен подход. Това в България се прави на думи, но не е направено истински на практика. Няма да има само обучение за обикновена грамотност, няма да има само обучение за функционална грамотност. Те ще бъдат свързани в една комплексна програма, която едновременно адресира проблемите на дигиталната грамотност, на медийната грамотност, на гражданската грамотност, на това какво представлява културната грамотност и т.н. Т.е. самото понятие грамотност се размножава, така да се каже“, отбеляза проф. Кьосев.

Според него, за да има добро обучение по четене, трябва да се наблегне на мотивацията и желанието, а не принудата и насилието. „Навремето четенето е било, може да се каже, единствената медия, през която човек е достигал до света, с разнообразни текстове - статии, памфлети, фейлетони, книги, романи, енциклопедии, истории, учебници и т.н. По това време, говоря за XIX век до средата на XX век, четенето е много странна културна техника. То обединява задължението – това, че някакви неща се трябва да бъдат прочетени, за да имаш професионална компетентност, с удоволствието и насладата – четеш в свободното време така, че да се забавляваш. Сега ми се струва, че тая двояка характеристика на едновременно дълг и наслада започва да се разпада. Хората се забавляват по друг начин и четат само и единствено по задължение. Другото е четене за релакс, сякаш то е някаква терапия – когато четеш, сякаш си отишъл на спа процедури“, разказа историкът на културата и литературовед.

Четири експериментални програми е създал екипа на изследването по покана на МОН. Те са за ученици от първи до четвърти клас, от пети седми, от осми до десети и от 11-и до 12-и клас, като предстои да стане ясно дали ще бъдат одобрени.

СТЕРЕОТИПИТЕ ЗА ЧЕТЕНЕТО

Освен институциите, много е важно и публичната нагласа, смята проф. Кьосев. По думите му четенето изглежда като нещо, по което всички са компетентни. „За съжаление, има едни стереотипи, които много пречат на българското публично мнение да се добере до проблема. Единият стереотип казва: „На четенето му е минало времето, други неща са важни, не спасявайте жив труп“. Това, разбира се, не е вярно, и то е много вредно. Друг стереотип твърди, че дигиталното четене пълноценно замества предишния тип четвене, което е частично вярно, частично невярно. И има един тип: „Подобни изследвания лъжат, те споменават разни данни от анкети, които са несигурни“. А ние сме го изследвали това 16 години. Обидно е да се говорят такива работи, но те се говорят непрекъснато. Тоест, съществува шум в публичното пространство, който невинаги помага да се разбере от обществото за сериозността на проблема и по някакъв начин да има споделено мнение, да има доверие, да има известни установени изследователски истини, върху които да стъпва всяка дискусия. В момента такова нещо няма. Има хаос от разнообразни мнения и всеки е специалист“, смята още директорът на Културния център на СУ.